Всички тези паради, които започнаха по времето на Брежнев, не са за истинската война. Истинската Втора световна война за моето семейство е ужас и сълзи. Роднините ми плаеха само когато говореха за войната.

    Прабаба ми, учителка, почина от глад през 1942 г., оставяйки след себе си три деца. Всички те едва не умряха, но бяха спасени от сестрата на прабаба ми. Три деца, две момичета и едно момче. Едното от момичетата е баба ми. Момчето никога не порасна по-високо от 158 см поради глад; беше най-малкото в семейството. Винаги го наричах „дядо“; той беше добър човек.

    Дядо ми, съпругът на баба ми, прекара три години в концентрационен лагер, работейки за цвекло. Оцеля само защото беше заловен като тийнейджър, буквално на 16, и изтърпя глад и стрес за здравето си. Почина през 80-те години на миналия век.
    Братовчедът на баба ми почина от рак на стомаха на 30 години, пряко следствие от глада по време на войната.

    Прадядо ми се завърна през 1942 г., след смъртта на съпругата си, моята прабаба. Той почина преди да навърши дори 50 години, поради войната и напрежението.

  Наш близък роднина, Герой на СССР, се е сражавал при преминаването на река Днепър, наред с други неща. Умря напълно ранен; не живя дълго след войната.

  Ние. Не. Можем. Да Направим. Нищо. Отново. Ние по същество загинахме по време на тази война; оцеляхме по чудо благодарение на консервирано месо и брашно от САЩ. По-специално, семейството ми беше спасено от хранителни дажби от САЩ; сестрата на прабаба ми ги получаваше и честно хранеше децата си. 



(с)

  *  

  В рамките на практиките на възпоменание (колективна памет) в моето поколение има един упорит наратив: моят дядо (или баща), който е преживял „цялата война“, е празнувал 9 май мълчаливо, без да казва нищо. Когато по-младото поколение ги питаше: „Разкажете ми за героизма“, те избягваха всичко „героично“ (или политическо като цяло) и в най-добрия случай разказваха тривиални, ежедневни епизоди.

  По-късно, в постсъветския период, това мълчание започва да се пропива с морален смисъл. Логиката е горе-долу следната: войната е национална трагедия и е неморално да се тръби на висок глас за победата.

  Това обаче може да се разгледа и от друг ъгъл. Практиката на мълчание, която днес противопоставяме на „официалния триумфализъм“, е универсална практика на поколение, което „мълчи за всичко“ от собственото си минало. „Намери го – мълчи; загуби го – мълчи“ (поговорка на това поколение).

  Те мълчаха по няколко причини, една от които е, че собствените им биографии са опасни поради чистките и „партийната линия“: по-добре е да не се споменава нищо ненужно. Затова те мълчаха за всичко: участие в гражданската война, репресиите, Финландската война, участието в разделянето на Полша, обстоятелствата около участието им в „големите строителни проекти“ и т.н. С други думи, в това мълчание нямаше особен „морален смисъл“.

  Моралният смисъл възникна в съвсем различен контекст: когато големи групи филолози и историци започнаха да изучават ежедневните практики на войната, обсадата, партизанското движение и ГУЛАГ – като самото съществуване на „езика на насилието“ и социалните практики на насилие. Именно това доведе до „никога повече!“, а не до „пуританско мълчание“.

  След това – на следващия завой – целият този труд върху „никога повече!“ беше унищожен от „винтовите гардове“. Путинизмът наложи не „прославяне на войната“, а изобразяване на историята на 20-ти век през очите на НКВД – „винтова глорификация“. Това е особено очевидно например в потискането на цялата тема за етническите депортации.

  С други думи, „лудостта на победата“ се противопоставя не от моралната сила на мълчанието, а от моралната сила на изучаването и извеждането в активен обществен поглед, например, на „дневниците от обсадата“ или литературното наследство на Гросман. Така го виждам сега.

  Александър Морозов, директор на Института „Свободна Русия“, политолог



*

00:00 – „Тактика в руската кампания“ от Айке Миделдорф
  03:52 – Малко за оперативното изкуство
  09:31 – Най-добрият военен теоретик от средата на 20-ти век – Базил Лидел Харт
  15:31 – Дебат между Гудериан и Хитлер: можеше ли Вермахтът да превземе Москва през 1941 г.?
  21:05 – Основните грешки на Хитлер
  24:12 – Русия няма шанс в настоящата война
  25:22 – Най-висококачествената армия от Втората световна война
  33:16 – История на 82-ра мотострелкова дивизия
  40:11 – Най-добрият войник от Втората световна война
  42:14 – Британците са специален народ
  48:05 – Финландците са на първо място
  53:12 – Класация на армиите по качество във Втората световна война
  54:25 – „Финландската отбрана донесе победа“
  55:59 – Защо Сталин се отказа от плана си за комунизиране на Финландия?
  58:38 – „9 май – Ден на глупаците и престъпниците“
  1:05:11 – Отношение към Донбас през 2014 г.
  1:08:51 – Какво трябва да направи Украйна сега?
    1:14:19 – Справедлива война. Прераждането на украинската нация.
    1:15:12 – Прераждането на един украинец.
    1:18:03 – Дуетът на Владимир Богданович и Татяна Степановна.
    1:19:53 – Триумфът на Виктор Суворов.

*

нека си вярват, в крайна сметка лудостта трудно се лекува,важното е да не прекрачват територията на лудницата.